Интервю на руския писател Дмитрий Биков във вестник "24часа"

СВЕТЛАНА МИХОВА

Най обичам да се разходя в Търново, да хапна сиренце, да пийна ракийка на морето - най-добре кайсиева

Биографичната книга "Борис Пастернак" на руския поет, писател и журналист Дмитрий Биков от тази седмица е по ла­виците на българските книжарници, пре­ведена и публикувана от издателство "Ри-ва". За нея 42-годишният автор през 2006 г. получи престижната руска литературна награда "Голямата книга" ("Большая кни­га"). Биков, смятан за един от най-ярките, талантливи и продуктивни съвременни ру­ски писатели, вече има зад гърба си де­сетки книги - поезия, проза, литературна критика, издавани и в чужбина. Завър­шил е журналистика в Московския дър­жавен университет.

БЪЛГАРИЯ Е ЛЮБИМАТА МИ ЧУЖБИНА

Какво ви под­тикна да напишете книга за Пастер-нак?

-    Поканата на изд. "Млада гвар­дия" и изкушение­то да видя на една корица името си ре­дом с неговото. Сам не бих посмял да се предложа за негов биограф, макар ви­наги да съм обичал стиховете и романа му. Той ме привли­ча с всичко. С това, че изпълни велика­та задача да адапти­ра християнския етичен кодекс към руския характер и история. Всяко на­ционално хри­стиянство си има особености. През 1948 г. Пастернак казал на моя учител по литература Лев Мочалов, че пише роман за руското.

Безкрайно ми е симпатичен и стре­межът му да не се откроява сред съ­гражданите си, да споделя съдбата им, без да се обезли­чава, и да вярва в "труда заедно с всички и със зако­на". Но със съветс­ка власт, а май и с всяка руска власт такава страте­гия не действа. Пастернак обаче честно мина през съблазните, поразява с пълната липса на сно­бизъм, макар да му е присъща трогателната горделивост на твореца.

В София излезе българският превод на книгата. Какво е по­сланието ви към българския чи­тател?

Само моята любов и призна­телност. Много обичам Бълга­рия, тя е любимата ми чужбина. Никъде другаде питието не ми се е услаждало така, а приказката с българските любители на фан­тастиката е фантастична. Надя­вам се, няма да се обидите, че България никога не е била за мен чужда страна, тя ми е дори по-родна от Прибалтика или Средна Азия. Павел Вежинов е един от любимите ми прозаици, а

Теофан Сокеров смятам за най-велик

от живите европейски живопис­ци. Често слушам Добринка Та­бакова - нейната "Старомодна сюита" отговаря на вътрешните ми ритми.

-    Кога пак ще ни гостувате?

Надявам се скоро. Ако може­ше някой да ми уреди интервю със Сокеров, веднага бих тръг­нал. Искам да ида пак до Велико Търново, да се разходя по антик­варните му магазинчета, отрупа­ни с руски и турски пищови, да стигна до морето, да хапна сире­не, да пийна ракийка - най-добре кайсиева.

Вие сте поет, писател, кри­тик, журналист, публицист, тв водещ, преводач. Кое е първо?

Най-добре ми е, когато пиша стихове. Журналистът у мен не е толкова занятие, а тип темпера­мент и социален статус. Благода­рен съм и на прозата: когато сти­ховете не се подреждат, все за нещо трябва да се уважавам. Ос­вен това съм и учител по руски език и литература в едно москов­ско училище. Това ми е наслед­ствено и комплиментите на ко­легите там са ми най-скъпи.

Евтушенко ви нарича "жиз­нерадостен клетник" и пише, че в поезията сте надминали и него, и всички руски поети от 60-те г. Така ли е?

Че съм го "надминал", слава богу, той не мисли. Смята, че съм техен достоен следовник. Така мислят и други от тази блестяща плеяда: Новела Матвеева, Васи­лий Аксьонов, Борис Сгругацки. И Булат Окуджава, чиято биография наскоро написах, имаше добро мнение за мен. Но когато общувах с него, бях още млад и не бях написал кой знае какво. Корените ми са там - в съветската епоха, в онова поко­ление. Прекрасно разбирам за­блудите им, но те са били плодо­творни и душеполезни.

Призивите ви да се легализи­ра нецензурната лексика вбеся­ват публиката и критиката. Как­во им отговаряте?

Не е имало призиви. Само една шеговита статия през 1995 г., в която такива изрази бяха цитирани и имаше оценка на по­литическата ситуация. Слава бо­гу, засега не вбесявам нито пу­бликата, нито критиците - това е твърде силна емоция, а още не съм заслужил толкова пристра­стно отношение. Вероятно драз­ня с мнението си, което понякога изразявам твърде рязко. Но едни се дразнят, а други откриват себе си в моите текстове и оценки. Тъй че дори съм поразглезен от читателската подкрепа. За мен тя е важна - не крия зависимостта си от чуждото мнение

През февруари 2000 г. ви пребиха на улицата. Откриха ли ги? Какво бихте казали на тях и на поръчителите?

Не се разбра кои са. Но ми стига, че знам откъде иде пу­шилката. Това бе свързано с една моя статия срещу тотали­тарна секта, ограбваща при­вържениците си. Предупреж­денията и заплахите започнаха месец преди да ме нападнат. За късмет имам здрава глава. Ше­вовете ми ги сваля приятел -знаменитият фантаст Андрей Лазарчук, който е лекар. С не­го и с още един лекар - Сергей Лукяненко, бяхме заедно в България. Там се роди идеята им съвместно да напишат кни­гата " Самолечение" за онези, които се боят да идат на лекар и се церят сами.

На поръчителите и изпълни­телите на побои над журнали­стите нищо не бих казал. Те разбират само един език, на който - бъдете сигурни, в край­на сметка ще им заговорят.

Какво е 9 май за вас? Какво мислите за събарянето на вой­нишки паметници и за дефиле­тата на есесовци в Прибалтика и Украйна?

Позорно е да се разчистват сметки смъртвите. Може да ме наречете империалист, но съм убеден, че Русия е донесла на бившите соцстрани далеч не само зло. Колкото до бившите съветски републики, за тях на­право е грях да поставят под съмнение общото ни минало. Имам предвид главно

Украйна и Грузия -тях никой не ги е присъединявал насила

Но и в двете имам стотици приятели, които не изпитват враждебност към Русия.

Денят на победата за мен е най-велик празник. Дядо ми ме заведе за първи път в Тбилиси при негов приятел, с когото са воювали. Тези хора са блестящо поколение. От тях струи светли­ната на свръхчовечност. Офи­циалният блясък, който се нала­га на победата, е нещо друго. Тя е народен празник. Не е на власт­та, която е пречила на народа да живее. Култът към Жуков също не ми допада. По-добре Рокосов-ски, Конев или Баграмян.

Навърши се година прези­дентство на Медведев. Какви промени се забелязват?

Идеологията изчезна, печа­тът деградира, но пък отново се появи добрата литература. Век­торът на президента, възгледите и намеренията му малко влияят на страната. Диктува му исто­рията. Значение има мащабът на личността. За колкото и по­следователен демократ да се представя Медведев, с този параметър има проблеми. Путин съ­що.

Кое намирате за най-пара­доксално?

Вълшебния инстинкт на са­мосъхранението, който помага да се спрем на ръба. Не изключ­вам, че ни спасяват пришълци от бъдещето. Теоретически при наличие на машина на времето няма нищо невъзможно.

От творчеството ви личи, че сте работохолик. Кога почива­те, кога ходите за гъби?

Всъщност работя малко. Но какво друго да правя? Много да пия? Не мога. Хазартът не ме влече. Към спорта съм равноду­шен. Не мога да измисля нищо по-увлекателно от литература­та. Затова се старая друго да не правя, освен да играя с малкия син - дъщерята вече е голяма, да разхождам кучето, да бера гъби или да ида с колата до Артек. Това е най-хубавото място на света. След него идва България.

-    Колко животни имате?

Две кучета: изключително красива и силна лайка и" уличен териер". В муцуната има нещо аристократично, а по характер е породист крокодил. Синът ми има чинчила, дъщеря ми - туш-канчик, вид торбеста мишка, а жена ми - мен.