Как разказваме съвременността. Съзнание и подсъзнание - гледните точки

На 14 ноември от 18:30 часа в Столична библиотека се проведе дискусия на тема "Как разказваме съвременността. Съзнание и подсъзнание". В нея се включиха писателите д-р Любомир Канов, проф. Георги Ончев, Деян Енев, Иво Беров, Венцислав Божинов и Георги Геров. За онези от нашите читатели, които не успяха да присъстват, публикуваме част от изказванията на участниците.

Д-р Любомир Канов:

...Моето мнение за писателя, е че той трябва да изрази преди всичко себе си в своята уникалност и единственост. Ако аз не мога да изкажа своята душа така както никой друг, самото намерение да пиша е в известен смисъл излишно. Ние не знаем откъде идват нашите мисли, нашите представи за Вселената, в която сме потопени и разпънати между небето и земята. И ние не знаем какво предшества, нито с какво завършва нашият живот тук. Не знаем нищо за смъртта, нито дали нашите души ще пътешестват в други светове вечно и завинаги. Съзнанието ни е подобно на миньорска лампа, която осветява малък кръг от пещерите, клисурите и урвите на нашето тъмно несъзнавано, което общува с непознати за нашето дневно съзнание същности. Сънищата ни са пълни с образи, от които изплуват внезпно призраците на неща, които привидно никога не са съществували. Но дали наистина не са? Кои сме ние, къде сме се запътили - това са само част от въпросите, които си задава пишещият човек. Това изисква максимална честност към себе си и към собствената си съдба...

 

Проф. д-р Георги Ончев:

Шлагерът на постмодерността е: „няма твърди истини, всичко е относително“. Този краен релативизъм създава когнитивна несигурност, и тогава умни и добри хора се превръщат в „полезни идиоти“ по известния израз на Ленин...

Тече и процес на промяна на ценностите в посока от традиционни към прекалено секуларни и от ценности за оцеляване към ценности за себеизразяване, които водят до прекален нарцисизъм и хедонизъм, до степен да се бяга от всякакви отрицателни чувства. Хората не толерират дори минимална тревожност (и търсят клинична помощ по нищожни поводи), което е проблем, защото безпокойството е важен биологичен сигнал за организма, който не бива да замазваме, а пък отрицателните чувства са нещо много полезно, например чувството за срам...

Това е което разказваме: един размит когнитивно-ценностен пейзаж, в който мисия на твореца е да улавя ориентири...

 

Иво Беров:

Говоря за измислената действителност, макар изразът да е донякъде оксиморон. Лъжливите новини и измислиците не са от вчера. И в художеството, и в живота. Измислици (фентъзи) е писал още Омир. Лукиан през втори век пародира писателските измислици на своите колеги в известната си „Истинска История“. Социализмът създаде изцяло измислена действителност, наложена от държавата. Сега измислиците се създават сравнително по-демократично. При всички случай не така пряко и назидателно. Създават се с користни намерения и се пробутват на не особено изкушени умствено множества, а те са преобладаващи навсякъде. Така се стига, например, до измислиците за „джендърската идеология“, „брюкселските бюрократи“ и „Европа, която ни прецаква“. Човешките множества са много по-податливи на лъжи от всеки отделен човек. Всеки отделен човек е по-добър, по-умен и по-свестен от всяка група хора, каквато и да е тя.

Изненадващо за мен не е това, че през последните години срещах много тъпоумни тълпи. Изненадващо беше, че срещнах чудесни отделни хора. Но няма да казвам какво съм писал в книгата си. Който иска да знае – да я прочете. Няма да казвам как и защо пиша, защото това няма значение. Важното е какво съм написал. Аз имам чувството че съм изпълнил един дълг написвайки последната си книга „Без невинни, революция Пеларгониум зонале“. Ако хората не искат да я четат – толкова по-зле за тях, своето аз съм свършил.

 

Деян Енев:

На въпроса за начина, по който разказваме съвременността, може да поставя акцента върху това, че се опитвам да пресъздавам в творбите си образи, ситуации, картини от всекидневието. С моите разкази, с многото истории, разказани в тях, с големия брой различни герои от целия спектър на съвременното общество се опитвам да видя пълнокръвна картина на нашето време. Такава картина, която обичайно смятаме, че може да бъде нарисувана само посредством „големия“ жанр – романа...

Задачата на писателя днес е да пази словото и истинската литературата, които са последното убежище на истината.

 

Венцислав Божинов:

Авторът създава образи и ситуации, които са отворени и съвременният читател може да се разпознае в тях или да разпознае своя малък или голям град и така да изненада автора. Може да сравним писателя с изследователите – социални или културни антрополози, с етнолозите. Художественият текст много често носи по-достоверна и по-пълна информация за съвременността и обществото, отколкото едно целенасочено антропологично или етноложко изследване.

 

Георги Геров:

Често писането и книгите се свързват със събития светли и безоблачни, срещи с читатели, автографи, хубава атмосфера - все неща, които е възможно да накарат външен, добросъвестен човек да сметне, че и самото писане е такова едно бляскаво и безоблачно състояние. Според мене обаче писането е като катарзис след дълбоко потапяне на автора дълбоко в себе си, където да се изправи срещу страховете си, понеже знае, че иначе не би могъл да продължи напред.

Онези, които имат смелостта да го направят, вероятно съумяват да се отърсят от социалните дрехи, с които сме се навлекли и да достигнат до най-важното у себе си, което носи печата на човешкото общовалидно. Ако имат и качествата да опишат преживяването си, тяхната книга би накарала четящите да възкликнат, че това е книгата, която е писана за тях самите, но и че е книгата, която те самите биха написали, ако пишеха. Това последното е илюзорно. Пътят на добрата книга е дълъг, трънлив и изтощителен, противно на начина, по който изглежда една книга – подредена, със стройни редове, красиво заела мястото си на щанда в книжарницата.