СТИХОсбирка

Спомен за РП-а

Обичах да придружавам баща ми в обиколките му из Кюстендилско. Той в търсене на кръвни връзки; аз в желанието ми да утоля постоянната жажда за тъга през февруари. Беше студено и сиво. Полята в равнината ширнали се в мрачно зелено, ако снегът им го беше позволил. Той пък отиваше повече към черно в унисон с настроението, което ме бе обхванало. Посещавайки роднини имах чувството да нося още студенината на полята и на посетената сграда на кметството отпреди това. Случваше се обаче да седя и до бумтяща печка. А пролетта идваше там за жалост късно. 

По пътя обратно баща ми караше Ладата с приповдигнато настроение и се радваше да се завърне вкъщи, където винаги ни чакаше някоя вкусотия приготвена от майка ми. За мен обаче беше само едно пътуване. Животът е една магия, с възможността да влизаш и излизаш от световете – български, немски, италиански, швейцарски... Споменът е едно пътуване между гари и спирки, където виждаш и чувстваш тези различни светове. Няма значение в коя посока и за кога е предвидено пристигането. Началната гара може все повече и повече да се отдалечава и светлината и́ да избледнява, което не означава, че пътуването е еднопосочно. Убеден съм, че всеки един, който тръгва от България, остава българин завинаги в името на добруването, паметта и уважението към отправната гара с име „Родина“.

Странни пътища имат мислите и чувствата! Тръгват си така внезапно, както са дошли. А за СТИХОсбирката (Ерик Евтимов, Рива 2023), хубавото и е, че пасва във външния джоб на сакото на един приятел. Представям си го, да се разхожда из топлите юлските улици на София, привечер, в посока Докторската градина. Да присяда на една пейка там, търсейки прохлада, разгръща СТИХОсбирката и прочита няколко стихотворения преди здрача да го обгърне. После я притваря, става и бавно си тръгва…

Не знам дали ще мине покрай РПа в началото на ул. «проф. Джовани Горини» и «Оборище». Какъв по-синтезиран израз на сиво-жълтия Соц на 70-те от този забравен там РП. Заоблен, малко очукан, бетонен в оновата, железен покрив, ниски тъмни прозорчета от всички страни. Тогава в спомените ми го бях виждал с окачени вестници и списания, пластмасови изделия вътре и платнена маркиза над прозорчето отвън, от което една лелка с наднормено тегло от квартала продаваше всичко. И най-вече съкровенния сметанов сладолед «Ескимо» за 13 ст. Направо ми идва да си го взема този РП и поставя в градината окичен с всякакви цветя, както беше в един друг спомен от Морската градина във Варна, където хванат от двете страни за ръка се разхождах едно лято с баба и дядо. Желанието ми да се отскубна и подкарам сам едно колело завърши с тежко падане и жестоко ожулени колена за следващите две седмици в станцията на БДЖ в Шкорпиловци. Остана ми от тогава неприязъна към лилавия цвят на силно йодираните ми ранени колена. И още нещо – да се добереш до перваза на РП-а и видиш лелката, означаваше, че си пораснал!

А какво продаваше (или разпространяваше) РП-а тогава ме интересуваше малко. Остана цезу̀рата с него между детството на село и социалното ми градско опомняне в средата на 70-те в НРБ. Така че, ако е възможно, възстановете го този РП там в началото на късата улица «проф. Джовани Горини» в София. Няма ги вече, а ние имаме нужда от тях за социалната ни идентификация по пътя към Европа.

 24.10.2024, ЕЕ